Регламент 650/2012 и проблемите на трансграничното наследяване в ЕС

Регламент 650/2012 и  проблемите на трансграничното наследяване в ЕС

Процесът на създаване  на нова уеднаквена уредба на наследственоправните отношения с международен елемент  в Европейския съюз е много  бавен и сложен, тъй като наследствените закони в държавите членки не са хармонизирани и се основават на различни принципи. Законодателствата на отделните държави уреждат наследяването по различен начин и поради националните особености се получават съществени различия в правната уредба на наследствените отношения, включително в институтите на наследственото право. Като цяло държавите са изключително чувствителни към промяната на своите законодателсва в областта на наследяването, поради което международните инициативи в тази област са изключително малко.

Римският договор за създаването  на Европейската икономическа общност  от 25 март 1957, в сила от 1 януари 1958 г. урежда само движението на работници  и правото на установяване. Едва с Договора от Амстердам, сключен на 2 октомври 1997 г., в сила от 1 май 1999 г. се създават юридическите предпоставки за пълното гарантиране на тази свобода в условията на сигурност и обезпечаване на обществения ред.¹ Съгласно разпоредбите на посочения договор междуправителственото сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешните работи се засилва и преминава в т.н. първи стълб на ЕО. По този начин частноправните отношения с международен елемент се превръщат в Общностна материя и са предмет на междунардното частно право на ЕС. През 1998 г. в т.н. Виенски план за действие² на Европейската комисия и Съвета изрично се посочва, че приемането на европейски инструмент в областта на наследяването е сред приоритетните задачи на Съюза. На срещата на Европейския съвет в Тампере на 15 и 16 октомври 1999 г. се потвърждава принципът на взаимно признаване на съдебни и други решения на органите на съдебната власт и се приема първата петгодишна програма  от мерки за прилагане на практика на нововъзникналата компетентност на европейските институции под формата на т.н. Заключения от Тампере.

Принципите, вложени в  Заключенията от Тампере, се детайлизират и конкретизират в програмата на Комисията и Съвета относно  мерките за прилагане на принципа за взаимно признаване на съдебни  решения по граждански и търговски  дела.³ В тази програма се дефинират мерки, свързани с хармонизирането на стълновителните норми на МЧП на държавите членки. В нея се предвижда приемането на нормативен инструмент на наднационално равнище, регулиращ проблематиката на наследяването и завещанията. Към този момент осезателно се усеща необходимостта от такъв акт на вторичното право на ЕС.

За да се създаде такъв  инструмент е необходимо задълбочено  изследване на съществуващата правна уредба в областта на наследяването и анализ на правните проблеми, свързани с наследяванията с международен елемент. Генерална дирекция „Правосъдие и вътрешни работи” на Европейската комисия възлага на Немския институт на нотариусите изготвяне на изследване относно наследственоправните отношения с международен елемент в ЕС, публикувано през 2002 г. През 2004 г. Европейският съвет приема Хагската програма за увеличаване на свободата, сигурността и правосъдието в Европейския съюз⁴ и за нейното реализиране се предвижда изработването на план за действие на Съвета и Комисията, приет на 17 юни 2005 г. В Хагската програма са конкретизирани бъдещите инициативи на Общностно равнище по отношение на създаването на специален инструмент, който да урежда въпросите на стълновението на закони, компетентността, взаимното признаване на съдебни решения относно наследяването и за създаването на Европейско удостверение за наследство. За реализирането на тази идея Комисията публикува т.н. Зелена книга относно наследяването и завещанията през 2005 г. Интересът към тази инициатива е изключително голям—Комисията получава повече от 60 становища от държавите членки и от заинтересовани непоравителствени организации, видни юристи и др. През 2006 г. се организира и публичен дебат по проблемите на наследственото право в ЕС.

През 2009 г. се публикува специална  оценка на последиците от приемането на Общностен инструмент. Според данните  на Комисията от 2009 г. около 4.5 милиона  души умират всяка година в рамките  на Съюза. С Римския договор се въвежда като фундаментален принцип на Общността правото на  работниците и лицата със свободни професии да живеят и работят в различните държави членки. Договорът е в сила вече повече от 50 години и благодарение на тази възможност гражданите на Съюза се установяват и работят в различните държави членки. Това води до увеличаването на случаите на трансгранично наследяване⁵ като според данните на Комисията около 9-10% от случаите на наследяване представляват частноправни наследствени отношения с международен елемент.⁶ По данните на Комисията средната стойност на имуществото, което е предмет на наследствени правоотношения с международен елемент, е около 123,3 милиарда евро годишно, което е сериозна предпоставка за предприемането на мерки посредством вторичното право на ЕС, за да се защитят правата на наследниците и да се обезпечи правната сигурност в Съюза.

На заседанието си на 10 и 11 декември 2009 г. в Брюксел Европейският съвет приема нова многогодишна програма, озаглавена „Стокхолмска програма — отворена и сигурна Европа в услуга и за защита на гражданите⁷ “ В нея Европейският съвет посочва, че взаимното признаване следва да включи и области, които, макар все още необхванати от този принцип, са от основно значение за всекидневния живот, например наследяване и завещания, като се вземат под внимание правните системи на държавите членки, в това число обществения ред и националните традиции в тази област. Комисията депозира на 14 октомври 2009 г. предложение за Регламент на Европейския парламент и Съвета относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решенията и автентичните актове в областта на наследяването и създаването на Европейско удостоверение за наследство⁸.

Един от най-сериозните проблеми при наследяването с международен елемент са съществените материалноправни различия в наследственото законодателство на държавите-членки на ЕС. Различия са в няколко посоки— различни разпоредби (правила) при определяне на дяловете на наследниците, различни разпоредби, които регламентират  наследяването по завещание и наследяването на запазената част от наследството, различни процедури относно приемане на наследството и различни възможности за наследяване при фактическо съжителство и еднополови бракове.

Размерът на дяловете от наследствената маса, които наследниците получават, са много различни в различните държави членки. Едно от най-съществените различия е относно размера на дела на преживелия съпруг и дяловете на децата. Така например в случай на преживял съпруг и едно дете и липса на завещателно разпореждане според полското право, преживелият съпруг наследява половината, а детето другата половина. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от българския Закон за наследството съпругът наследява част, равна на частта на всяко дете, което означава, че разпределението на дяловете съгласно българското и полското законодателство ще съвпадне — преживелият съпруг наследява половината, а детето другата половина от наследствената маса. Според френското право в същата хипотеза преживелият съпруг наследява една четвърт, а детето три четвърти. Според уредбата в Обединеното кралство в същата хипотеза преживелият съпруг наследява цялото или почти цялото имущество.

На следващо място съществуват  различия относно уредбата на наследяването на имущество по завещание в различните правни системи. Институтът на завещанието е познат и се прилага във всички държави членки. Съгласно разпоредбите на българското наследствено право завещанието е едностранен акт, който съдържа волеизявлението на една страна – завещателя.⁹ Законът за наследството на РБ не допуска т.н. съвместни завещания (чл. 15 ЗН), които са допустими съглано разпоредбите на наследственото законодателство в Дания, Швеция и Обединеното кралство. Съвместните завещания са допустими само между съпрузи в Австрия, Германия и Литва. В Австрия, Германия, Дания и Обединеното кралство са допустими т.н. договори за наследство, във Франция, Белгия, Португалия, Холандия и Люксембург е възможно между съпрузи да се сключи договор, с който се обещава дарение на имущество в случай на смърт. Всички държави членки с изключение на Обединеното кралство (главно в Англия и Уелс) предвиждат ограничаване на свободата на наследодателя да се разпорежда с цялото си имущeството, като регламентират съществуането на запазена част от наследството за най-близките наследници (съпруг, низходящи, родители)¹⁰. В законодателствата на държавите членки на ЕС съществуват големи различия по отношение на размера на запазената част и лицата, които имат право на запазена част от наследството. Повечето държави предвиждат възможност наследниците, които имат право на запазена част, да предявят по съдебен ред иск за възстановяване на тази запазена част. От друга страна правната уредба в Обедниненото кралство не предвижда никаква възможност за отменяне на дарения и завещателни разпореждания и не предвижда запазена част за определени категории наследници. Един от главните аргументи на Обединеното кралство да не се присъедини към Регламента относно международните наследявания е, че счита за недопустим иска за възстановяване на запазената част и намаляване на даренията и завещателните разпореждания, които накърняват запазената част на наследниците по закон.

Процедурите по придобиване на наследството са много различни в държавите членки на ЕС. В някои държави придобиването на наследство е опосредено от трето лице.Така в част от държавите от Централна Европа (Австрия, Чехия, Словакия, Унгария) специално назначено от съда лице установява бенефициерите и изготвя протокол за разпределение на активите сред тях. Впоследствие разпределението се потвържадава със съдебно решение, с което се прехвърля собствеността. В страните от англо-саксонското право (Англия, Шотландия, Северна Ирландия, Ирландия, Кипър) наследството се управлява от личен представител, който е назначен от съда и има правомощия да се разпорежда с имуществото и да прехвърля собственността на бенефициерите. В българското наследствено право предвижда възможност за назначаване на изпълнител на завещанието, което е израз на грижата на завещателя за точното и пълно осъществяване на разпорежданията в завещателния акт.¹¹

Не на последно място съществуват  огромни различия в националните законодателства относно правото  на наследяване в случаи на еднополови бракове и фактическо съжителство. В едни държави членки е възможно и законово регламентирано сключването на такива еднополови бракове и като последица от сключения брак да възникнат наследствени правоотношения, докато в други държави, като България такива бракове противоречат на обществения ред.¹² От друга страна в държави като Англия, Холандия, Испания и Германия регистрираният еднополов съюз поражда същите правни последици между партньорите като сключения граждански брак, поради което при настъпването на смъртта на единия партньор преживелият партньор може да го наследи. В някои европейския държави съществува възможност за сключване на еднополови бракове, но правото на наследяване на преживелия партньор е силно ограничено.

Като цяло могат да се набележат няколко проблема, с които се сблъскват физическите лица при случаи на наследяване с международен елемент. Първият проблем е определянето на приложимото право към съответното правоотношение и възможното положително или отрицателно стълновение на закони (когато в двете засегнати държави уредбата е чрез отпращащи правни норми и те насочват към различни правни системи и крайната уредба е различна). Седемнадесет държавите членки възприемат т.н. унитарен принцип, т.е. наследствената маса се разглежда като единно цяло, без оглед на деленето на вещите на движими и недвижими. Наследственото имущество се третира като съвкупност от обекти и независимо от тяхното естество, местоположение и връзка с личността на наследодателя, наследяването на цялото имущество се регламентира от един закон. В останалите десет държави членки законодателят изхожда от принципа на разделността и прилага различни привръзки за уреждане на наследяването на движими и недвижими вещи¹³. Недвижимите имоти се наследяват съгласно разпоредбите на правото по местонахождението им (lex rei sitae). По отношение на движимите вещи се прилага или отечественото право на наследодателя, или правото по обичайното му местопребиваване. Наследяването на движими вещи в Белгия, България, Кипър, Франция, Люксембург се урежда от правото на държавата, в която е било обичайното местопребиваване на наследодателя. Само в една държава в ЕС (Латвия) при всички случаи на трансгранично наследяване се прилага правото по местонахождението на недвижимия имот.

На 4 юли 2012 г. беше приет специален Регламент 650/2012  на Европейския парламент и Съвета¹⁴, с който се създава единна Съюзна правна уредба на наследствените отношения с международен елемент. Регламентът започва да се прилага от 17 август 2015 г. към наследствените правоотношения, възникнали на и след тази дата. Разпоредбата на чл. 83 Регламента е предвидено едно съществено изключение и то намира приложение в случай че са изпълнени кумулативно няколко предпоставки:

1. дадено лице направи избор на приложимо право в периода от 16 август 2012 г. (датата на влизането на Регламента в сила) до 17 август 2015 г;
2. този избор отговаря на условията, предвидени в глава III от Регламента;
3. смъртта на това лице настъпи на или след 17 август 2015 г., т.е. наследството се открива след влизането на Регламента в сила.

В случай че същото лице почине преди посочената дата разпоредбите на Регламент 650/2012  няма да се прилагат.

Дания, Ирландия и Обединеното  Кралство (ОК) не са обвързани от разпоредбите на Регламент 650/2012, но съществуват практически хипотези, в които ще се прилага правото на посочените държави, тъй като Регламентът има универсален характер, съгласно разпоредбата на чл. 20 от него. Универсалният характер има много сериозни последици за държавите, обвързани от посочения инструмент на вторичното право на ЕС.  От датата на прилагане на Регламента – 17 август 2015 г. разпоредбите на международното частно право на тези държави, създадено чрез техните вътрешноправни инструменти, ще отстъпи на уеднаквената Съюзна правна регламентация. От 17 август 2015 г. разпоредбите на чл. 89-92 на КМЧП губят своята сила и отстъпват пред Съюзната уредба на тази материя. Следователно за обвързаните от него държави, Регламентът ще има значението на уеднаквен общ закон в материята на наследяването, дори и ако приложимото право е правото на недоговаряща държава — т.е. правото на държава членка на ЕС,  необвързана от разпоредбите на Регламента, или правото на държава, която не членува в ЕС.

Наследственото право  до сега не е било предмет на общносттна правна уребда. Регламент 44/2001 в чл. 1, пар. 2, б. „а” изключва неговото приложение по въпросите, свързани с наследствени правоотношения, каквито са например споровете за наследство, делбата на наследство, исковете за намаляване на даренията и завещателните разпореждания и за възстановяване на запазаена част на наследниците, чиято запазена част е накърнена исковете, искове за оспорване на завещанията и др. Съгласно разпоредбите на Регламент 650/2012 общата компетентност да разглеждат и решават такива дела принадлежи на  съдилищата на държавата членка по обичайното местопребиваване на наследодателя към момента на смъртта му.